- Ох, свят ми се зави! Абе, Гошо, толкоз винце как изпи? Върви Гошо и със себе си разговаря, клатушкайки се по тротоара. Хората го гледат и се кискат, с ръка устата си притискат. - Що ме гледат всички тея? Ама да ги питам - не, не смея! В стълба насрещен Гошо се блъска, плюе, псува и съска: - Тоз, коравия, отде ми се изпречи? Седи си неподвижно и ми се перчи! Уморен толкова, ако не бях, щях да му спретна аз един пердах! Върви си Гошо и крака преплита, подпря се на едно дърво, па го попита: - Чакаш ли някой? Гледам все тук…
Не ме обиждай и не ме кори, не усещаш ли как от думите ти ме боли? Не ме обвинявай и не ме предавай, не бъди егоист и не ме наранявай. Не искай да съм идеална, това е невъзможно, разбери! Каквато съм, такава ме обичай и такава ти ме приеми! Не се опитвай да ме променяш и не искай навиците ми да сменяш. Не бъди с мен груб и зъл, аз искам само да ме обичаш - ти би ли могъл?
Не срещнах принца, както си мечтах. Със съдбата може би си поиграх. Сега вървя изгубена и се оглеждам, слънцето ме заслепява и глава навеждам. А то свети - така ярко блести сякаш се опитва пътя ми да освети. Гледам, търся, но нищо не намирам. Изгубена душа съм, но не спирам. Дали някой ще ме потърси, от страховете ми да ме отърси?
Времето неусетно минава и младостта тихичко си отминава. Часовникът "тик -так, тик-так" върви и времето лети ли, лети. Старостта незабелязано пристига и колони от безнадеждност издига. Тя никого не подминава и мечтите бавно заличава. Трудно е да я посрещнеш и очи в очи с нея да се срещнеш. Неизживените надежди да изоставиш и копнежите си да забравиш. Да, тежко е, но тя пристига и завесата на живота бавно повдига. Тя идва, за да те опомни, че живота краткотраен е - да ти припомни.