Лина закъсняваше за работа. За пореден път. Автобусът спря и тя бързайки да слезе се спъна на стъпалата и буквално полетя напред. Не видя какво стана, но усети ръцете, които я държаха. За нейн късмет пред вратата на автобуса беше застанал някакъв мъж. Лина вдигна поглед към него.
- Добре ли сте? - попита я той.
"Господи, какъв мъж! Аз съм в Рая! Не може да е реален!"
- Добре ли сте?
Лина толкова се беше омаяла от него, че изобщо не чуваше нищо. В един момент думите му достигнаха до нейното съзнание и едва сега осъзна, че още стои отпусната в ръцете му. "Колко съм жалка" - помисли си, бързо се изправи и отдръпна от него.
- Аз, аз съм добре - изрече не особено уверено тя. - Благодаря Ви, че ме хванахте.
- Няма проблем! Имахте късмет, че бях тук.
"Да, имах късмет, че те срещнах" - в мислите си, Лина вече правеше планове за тях двамата. Тогава непознатият и се усмихна, и се качи в автобуса. Но тя още не знаеше името му! Буца беше заседнала на гърлото и. Не можа да го попита, а само гледаше как той сяда на една седялка и след секунди автобусът потегли. Но нахлулите в ума и фантазии не изчезнаха. Тя се запъти към работното си място, усмихната и замечтана.
Работният ден беше много натоварен. Прибирайки се след дългата си смяна и с поредното предупреждение, заради закъсненията и, Лина се чувстваше много изтощена и още по гладна. Влезе в кварталния супермаркет, за да си вземе нещо за ядене. И тогава го видя. Нейният красив спасител от спирката.
- Здравей - каза му тя.
- О,чакай, ти си жената от автобуса - сети се той - Здравей!
- Казвам се Лина. Живея в този квартал и редовно пазаря от тук, но теб за първи път те виждам. Сигурно си нов.
Но той сякаш не я чуваше. "Явно има много работа" - мислеше си Лина.
-Добре, оставям те да си описваш стоката или каквото там правиш. Когато си по-свободен може да поговорим, нали? Все пак ти си моят спасител!
- Да, разбира се! - измънка той и продължи съсредоточено да пише в тефтера си. - Ще ме извиниш, но в момента имам много работа.
Лина разбра, че разговора е приключил, махна му с ръка и тръгна. Минути по-късно, докато се изкачваше по стъпалата към апартамента си, тя се спря. "По дяволите! Та, той не ми каза името си!" Ядоса се на себе си, че не го попита, но усмивката и отново се върна."Няма значение" Това е съдба! Сигурна съм!" Лина твърдо вярваше в съдбата. Не вярваше в случайностите. Първо го срещна на спирката, после в магазина. " Не, нямаше начин това да е случайно!" Реши, че на сутринта ще мине отново през магазина, за да го види. Вярвяше, че съдбата, най-после е решила да я направи щастлива. Пред очите и постоянно се появяваше неговия образ. Тя дотолкова развихри фантазиите си, че от превъзбуда почти не можа да спи.
***
Лина вече беше пред магазина и уверено влезе вътре. Не се притесняваше много. Знаеше как да се справя с мъжете и беше решила да му влезе под кожата. Оглежда се дълго, но не го видя. Реши да попита някой от персонала.
- Извинявайте, снощи разговарях с един ваша служител. Незнам името му, но е висок, с черна чуплива коса и май е нов, защото за първи път го виждам - обясни тя на една работничка, която подреждаше стоките.
- Имате предвид, г-н Титов? Той беше тук само за един ден. Управител е на наш магазин в друг град. Правихме ревизия снощи и когато приключихме той си тръгна.
Сякаш беше ударена с чук по главата. Лина не можеше да повярва.
- Но съдбата, съдбата....
- Моля, не ви разбрах!
- Извинете ме - промълви Лина и излезе от магазина.
Толкова беше сигурна. Беше обмислила всичко, но не и това. "А, сега? Съдба ли е или не?Ако е съдбата какво искаше да и каже? Какъв съвет искаше да и даде?" Размишлявайки, върху тези въпроси, Лина се запъти към спирката, за да отиде на работа. Днес беше излязла по-рано, за да се срещне с непознатия. Е, това не се случи, но, за първи път от известно време насам, нямаше да закъснее за работа.
 |
| снимка: pixabay.com/Pexels |
текст: Eli M
0 Коментари