Неизпратените писма

- Ще избягаме заедно! - Изрече развълнувано момчето.

- Знаеш, че това е невъзможно! А кой ще остане при майка? - Притеснено му отвърна момичето срещу него. - Нямаме си никого и не мога да я оставя сама. - След тези думи цялото и тяло се разтърси от плач.

Момчето я прегърна. Стояха така дълго време. И двамата осъзнаваха, че се виждат, може би, за последен път.

- Ще ти пиша. И когато стане възможно, ще се съберем отново и вече никой няма да може да ни раздели!

Те постояха още малко време заедно и въпреки, че им предстоеше раздяла, двамата започнаха да си правят планове за бъдещето.

***

Вече на почти 80 години, Вера си спомняше този ден и сълзи обливаха лицето и. Не можа да го забрави. Да, тя продължи живота си - създаде семейство, имаше прекрасни деца и внуци. Но споменът за него не се заличи. Беше му писала толкова пъти и всички тези пъти не посмя да му изпрати писмата си. От него получи едно единствено, две години след заминаването му, в което и пишеше адреса си и бе сложил достатъчно пари, за да може тя да отиде при него. Но не можеше да тръгне. Майка и беше много болна и трябваше да се грижи за нея. Как да я изостави? Тогава не му писа. Незнаеше какво да му каже? Ами, ако не и повярваше? Или и се ядоса? Друго писмо от него така и не получи. Сега, след толкова години, държеше всички тези писма, които бе пазила, но не бе пратила. Взе химикалът и реши да напиши последното си писмо. Знаеше, че той няма да го прочете, както и останалите, но какво друго и оставаше.

Днес се чувствам по-уморена от всеки друг ден. Усещам ,че ТЯ идва за мен. Но, вече не ме е страх. Ще си отида щастлива. Господ ме дари с любов - обичах и бях обичана. Ти беше първата ми любов. Помниш ли, никой не вярваше в нея? Бяхме от различни светове. Плаках много!Страдах! Не ни е било писано. Вече всичко е минало. Вече не тъжа. Вярвам, че и ти си имал щастлив живот. Иска ми се да те видя поне веднъж! Как ли изглеждаш сега? Опитвам да си те представя, но чертите ти вече са толкова размазани. Иска ми се да можеше да прочетеш писмата ми. Ти винаги си бил част от моя живот. Споделих го с теб на листите хартия. Аз...

***

Така завършваше писмото и мокри следи от сълзи оставаха по него, когато той го прочете. Когато дъщеря и, му се обади, той не можеше да повярва.

- Намерих я в креслото и. Беше издъхнала. В ръцете си държеше лист хартия, на който беше писала. Прибрах го, заедно с купчината писма , които стояха на масичката и. След известно време се сетих за тях и реших да ги прочета. Тогава разбрах за вас и изпитах нужда да ви намеря. Не беше трудно. Открих ви на същия адрес, който сте и написали в своето писмо преди толкова години - довърши тя.

От другата страна на линията цареше тишина. - Идвам - чу накрая тя и разговорът прекъсна.

Ръцете му трепереха. Сълзите не спираха. Синът му се притесни. Той прелетя с него хилядите километри, защото баща му от години се движеше трудно и някой трябваше да го подкрепя.

- Татко, добре ли си? - попита го загрижено той. - Мисля, че е време да тръгваме.

- Да тръгваме! Но - обърна се той към дъщерята на Вера - бих искал да взема тези писма с мен. Макар и с години закъснение искам да ги чета и препрочитам, за последно да се доближа до нея.

На входната врата синът му се сбогуваше с дъщеря и, но той не ги чуваше. " Идвам, любов моя! Съвсем скоро ще тръгна към теб, но този път ще те намеря. Не трябваше да се отказвам от теб. Когато не ми отговори на писмото, помислих, че вече си ме забравила и не се интересуваш от мен. Прости ми! Скоро, много скоро..."