30 май 2016 г.

В страната на мечтите

май 30, 2016 0 Comments
     Пътувам. Всяка вечер, всяка свободна минута, аз пътувам към страната на мечтите. В нея няма граници, няма забрани, няма ограничения.
     В страната на мечтите има само щастие. Тук живея живота си, така както бих искала. Имам свободата да го моделирам по мой вкус. Тук, аз съм господарка на дните си.
     В страната на мечтите, времето не съществува. Мога да изживявам миговете си на удоволствие  до безкрай.
     В страната на мечтите се срещам само с хора, които обичам. И те ме обичат.
     Страната на мечтите е красива. Тя няма край и мога да я дорисувам, както желая.
     В страната на мечтите, мечтите са реалност. Бих живяла в нея завинаги. Но трябва да се връщам. Това е единственото условие. Хубавото е, че страната на мечтите е вечна. Мога да я посещавам неограничено. Затова, аз постоянно пътувам. Но това не ме уморява. Напротив, зареждаме със сили и вдъхновение.


текст: Eli M
снимка: pixabay.com/ geralt

26 май 2016 г.

Когато бях малка

май 26, 2016 0 Comments
      Когато бях малка, мечтаех много. Мечтаех да бъда принцеса, да посетя страната на Оз, да стана кръсница - вълшебница. И сега мечтая. Но мечтите вече не са същите.
      Когато бях малка, никой не се смееше на мечтите ми, дори ме насърчаваха. Мама ми беше ушила красива рокля като на принцеса. Направила ми бе и пръчица. Казваше, че е вълшебна. Само трябва да си пожелая нещо и я да размахам.. Когато порастнах разбрах, че не пръчицата е изпълнявала желанията ми, а мама. Но това не ме натъжи. Вече разбирах желанието и да ме направи щастлива и я обичах още повече. Хубаво беше, но порастнах и сега вече не нося рокли на принцеси.
      Когато бях малка, мечтаех да бъда голяма. На големите не им се карат, не им забраняват и могат да правят каквото си поискат. Сега, вече голяма, мечтая да съм дете. Няма по-безгрижно време от детските години.
      Когато бях малка, гледах света през розови очила. Всяко нещо ме учудваше и удивляваше. Бях откривател!
      Когато бях малка, бях истински щастлива! В прегръдките на мама и татко, на колената на баба и дядо, аз се чувствах обичана.
      Но вече не съм малка. И сега мечтая, но вече не за себе си. Затова сега съм силна!
"Аз съм вълшебница и мога всичко."


текст : Eli M
снимка: pixabay.com/BarefootBabiesBoutique

Писмо за сбогом

май 26, 2016 0 Comments
      Чаках те. Плаках и се молих. Но ти все не идваше. Срещах те единствено в съня си. Там бях щастлива. Бях с теб. Любовта ми бе споделена. Дните ми минаваха в очакване на нощите, когато отново те срещах в съня си.
       Забравили ме?
      "Скоро ще се върна. Ще поработя няколко месеца и се връщам при теб."
       Забравили тези свои думи?
       Вече дори не ми се обаждаш. Колко време мина от последния ни разговор? Месец, два?
       Забравил си ме!
     Срещнал си друга, може би. Или просто съм ти безразлична! А аз те чаках. Чаках те и плаках. Защото ти вярвах. Вярвах в думите ти.
        Пиша ти това писмо, сбогом да ти кажа и от мислите си за теб да успея да се откажа.
        Дано си щастлив - злото не ти желая!
        Но днес на сълзите си слагам края и за теб повече не ще ридая!
                                           Сбогом, изгубена, моя любов!
 

текст и снимка: Eli M

25 май 2016 г.

От играчка - плачка. Лъжата

май 25, 2016 0 Comments
     Тя много го обичаше. Всичко започна на шега за нея. Не мислеше, че той ще се окаже точният човек. Излъга го за всичко, освен за името си. Смяташе, че е забавно. Не предвиждаше дълготрайни отношения с него. Сега, няколко месеца по-късно, той и предлагаше да заживеят заедно. Каза му, че трябва да почакат още малко време. Но не го мислеше. Искаше го толкова, колкото и той. Но се страхуваше. Страхуваше се от лъжите си, които колкото и дребни да бяха, си оставаха лъжи.
       Беше му казала, че живее сама с болната си майка в малко селце, близо до града. Тъй като майка и не можела да работи, тя се е принудила  да почне работа, за да могат да се издържат. Сега учи, работи, грижи се за майка си и понякога и било много тежко. Била едно дете, а баща и ги изоставил, когато още е била малка. Роднините им не се интересували от тях и т.н., и т.н. Дори не помнеше всичките си измислици. Вече съжаляваше, но тогава го смяташе за интересно. Как сега да му каже, че всичко това, което му е говорила за себе си е плод на въображението и? Когато я попита, защо го е правила, какво да му отговори? Как да му обясни, че от едно обикновено забавление, той се е превърнал в мечтания мъж? Със сигурност нямаше да и повярва. По-лесно беше да си тръгне от живота му.
        Няколко дни, той и звъня на мобилния, но отговор нямаше. Една вечер не издържа и отиде до квартирата и. Тогава разбра истината. Тя никога не е живяла на това място. Тук живее само нейната състудентка. От нея разбра за всичките и лъжи. Състудентката и не питаеше особено добри чувства към нея, затова със задоволство му разказа подробности около нейния живот. Когато видя, колко е объркан, реши  да  сипе още малко сол в раната и му подметна, че, може би, не е единствения, изпатил си от нея.
               - Сигурна съм, че в момента плете мрежите си при някой друг. - Усмивката и стана по-широка. - Съжалявам, че от мен трябваше да го научиш.
        В ума му настана буря. Коя беше тя? Мислеше си, че я познава? Колко пъти беше идвал да я вземе от тук, но нито веднъж, тя не го бе поканила. Сега, вече, разбираше защо. Но не можеше да остави нещата така. Трябваше да я види и да чуе всичко от нейната уста.
        На другия ден взе от състудентката и нейния адрес, качи се на едно такси и тръгна натам. Спряха пред една доста внушителна къща, дори се зачуди, дали не е записал грешно адреса. В този момент, тя излезе от къщата. Той понече да отвори вратата на таксито, когато видя мъжа, който я чакаше. Те се прегърнаха и се качиха в колата, спряна пред къщата. Загуби ума и дума. Мислите му бясно се блъскаха. една в друга. Той вече знаеше, че тя го бе лъгала за себе си, но вътрешно се надяваше, че има някаква основателна причина. Да, имаше. И той я видя. Но не беше такава, каквато му се искаше. " Играчка! Бил съм само нейна играчка!" В този момент, той я мразеше. Ненавиждаше я! Той и бе разкрил сърцето си, а тя му се бе подиграла. Мразеше я !

               - Незнам какво да правя сега! - Тя се облегна на седялката и въздъхна. 
               - Голяма каша си забъркала, сестричке!
               - Знам, знам. Само не ми натяквай, а просто ми дай съвет.
               - Обичаш ли го?
               - Обичам го много!
               - Тогава защо не му каза истината? - Укорително я попита брат и.
             - Беше ме страх, че няма да ми повярва и ще ме отблъсне. Допуснах голяма грешка, нали? Съжалявам! Искам да бъда с него.Готова съм! Готова съм да му разкажа всичко.
               - Най-добре го направи бързо преди да разбере от друг - посъветва я брат и.
             - Прав си. Ще бъда искрена с него. Ще го накарам да ми повярва и да ме разбере. И повече никога, ама никога няма да го лъжа.
       Телефонът и извъня кратко. Получи съобщение. Прочете го и заплака. Брат и тъкмо паркира колата, изключи двигателя и я погледна притеснено.
               - Вече знае! Всичко свърши! - проплака тя и избухна в силен плач.


текст и снимка: Eli M

19 май 2016 г.

Нежеланото дете

май 19, 2016 0 Comments
     Той не и вярваше. Тези престорени сълзи бе виждал и друг път. Всичко за него беше фалшиво и той не можеше да повярва отново на жена. И не искаше. А, сега и това с детето. "Щял да става баща. Тази жена си е изгубила ума." Той настоя, тя да махне детето. Не го желаеше. Никога не е искал да има дете. За него това бе голяма грешка и тя трябваше да бъде поправена.
     На другия ден, тя му се обади, за да му каже, че вече е в клиниката, където до час "проблемът" му ще бъде решен. Той въздъхна. В този момент, обаче, изпита смесени чувства. Мислеше, че това ще го успокои, но му се доплака.
                                                                          ***
Дванадесет години, дванадесет дълги години, а тя стоеше пред него все същата, сякаш времето за нея беше спряло. Срещнаха се случайно пред кабинета на известен в града зъболекар.
               - Здравей,- каза неуверено той. - Какво правиш тук?
     Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и от там се показа едно широко усмихнато момче.
               - Готов съм, мамо! - Обърна се, то, към нея. - Виж, зъбът ми е като нов.
      Той ги гледаше двамата, майка и син, и тогава си спомни. Това можеше да е неговото дете, но тогава не го искаше.
          - Скъпи, това е един мой стар приятел, когото не бях виждала от много години. Срещнахме се случайно, докато те чаках.
               - Здравей, хлапе! - каза мъжът.
               - Хей, не съм хлапе! - Сопна му се момчето. - Вече съм почти на дванайсет.
      Той се скова. Погледна към нея, но тя отвърна поглед.
               - Да тръгваме, скъпи. Имаме работа.
               - Може би, ще се видим пак? - Каза той.
               - Може би.
     Забрави къде се намира и  за какво беше дошъл. "Възможно ли е?" Не спря да мисли за това дори и вечерта, когато на вратата му се звънна. Отвори, а там стоеше тя.
               - Знам, че се досети. - Започна тя, стоейки на прага на вратата. - Ти не искаше това дете, затова, сега, нямаш право да ме упрекваш. Аз наистина отидох онзи ден в клиниката, но не можах да направя аборта. Исках това дете. То беше част от мен. Ти така и не се обади след това, да  попиташ как е минало всичко.Дори и да имах някаква надежда, със своето безразличие, ти ясно ми показа, че не те интересувам - нито аз, нито детето. Сега, синът ми мисли, че баща му е починал, докато е бил бебе и така трябва да си остане. Не разбивай живота му! - Довърши тя и понече да си тръгне.
               - Може ли да го виждам?
     Тя си тръгна без да му отговори. След няколко дни му се обади и така започнаха неговите срещи със сина му. Отначало излизаха тримата, но те толкова бързо се привързаха един към друг и започнаха да се срещат само двамата. Ходеха на мач, за риба, просто се разхождаха. Момчето никога не бе имало баща и сега беше много щастливо.
                                                                     ***
             - Ти си ми като баща! - Каза му вече порастналото момче, което бе станало красив и силен мъж. - През всичките изминали години, ти ме научи на всичко, на което един баща би научил детето си. Благодарение на теб, аз не чувствах липсата на бащино рамо. Обичам те!
     Сълзи напълниха очите му. В този ден, лежейки на болничното легло, той знаеше, че ги вижда за последно. Жената, която бе изоставил, стоеше до него и държеше ръката му. Детето, което не искаше, беше от другата му страна и го гледаше с любов. "Не, не можеше да му каже. Някои неща, трябва да си останат в миналото!" - Мислеше си той.
               - Аз също те обичам, момче!
     Те се прегърнаха. В този момент, той затвори завинаги своите очи. 

                                                 снимка: pixabay.com/gpalmisanoadm

текст: Eli M

18 май 2016 г.

Неизпратените писма

май 18, 2016 0 Comments
               - Ще избягаме заедно! - Изрече развълнувано момчето.
               - Знаеш, че това е невъзможно! А кой ще остане при майка? - Притеснено му отвърна момичето срещу него. - Нямаме си никого и не мога да я оставя сама. - След тези думи цялото и тяло се разтърси от плач.
        Момчето я прегърна. Стояха така дълго време. И двамата осъзнаваха, че се виждат, може би, за последен път.
               - Ще ти пиша. И когато стане възможно, ще се съберем отново и вече никой няма да може да ни раздели!
        Те постояха още малко време заедно и въпреки, че им предстоеше раздяла, двамата започнаха да си правят планове за бъдещето.
                                                                             ***
        Вече на почти 80 години, Вера си спомняше този ден и сълзи обливаха лицето и. Не можа да го забрави. Да, тя продължи живота си - създаде семейство, имаше прекрасни деца и внуци. Но споменът за него не се заличи. Беше му писала толкова пъти и всички тези пъти не посмя да му изпрати писмата си. От него получи едно единствено, две години след заминаването му,  в което и пишеше адреса си  и бе сложил достатъчно пари, за да може тя да отиде при него. Но не можеше да тръгне. Майка и беше много болна и трябваше да се грижи за нея. Как да я изостави? Тогава не му писа. Незнаеше какво да му каже? Ами, ако не и повярваше? Или и се ядоса? Друго писмо от него така и не получи. Сега, след толкова години, държеше всички тези писма, които бе пазила, но не бе пратила. Взе химикалът и реши да напиши последното си писмо. Знаеше, че той няма да го прочете, както и останалите, но какво друго и оставаше.

Днес се чувствам по-уморена от всеки друг ден. Усещам ,че ТЯ идва за мен. Но, вече не ме е страх. Ще си отида щастлива. Господ ме дари с любов - обичах и бях обичана. Ти беше първата ми любов. Помниш ли, никой не вярваше в нея? Бяхме от различни светове. Плаках много!Страдах! Не ни е било писано. Вече всичко е минало. Вече не тъжа. Вярвам, че и ти си имал щастлив живот. Иска ми се да те видя поне веднъж! Как ли изглеждаш сега? Опитвам да си те представя, но чертите ти вече са толкова размазани. Иска ми се да можеше да прочетеш писмата ми. Ти винаги си бил част от моя живот. Споделих го с теб на листите хартия. Аз...
                                                                                  ***
        Така  завършваше писмото и мокри следи от сълзи оставаха по него, когато той го прочете. Когато дъщеря и, му се обади, той не можеше да повярва.
              - Намерих я в креслото и. Беше издъхнала. В ръцете си държеше лист хартия, на който беше писала. Прибрах го, заедно с купчината писма , които стояха на масичката и. След известно време се сетих за тях и реших да ги прочета. Тогава разбрах за вас и изпитах нужда да ви намеря. Не беше трудно. Открих ви на същия адрес, който сте и написали в своето писмо преди толкова години - довърши тя.
        От другата страна на линията цареше тишина. - Идвам - чу накрая тя и разговорът прекъсна.
        Ръцете му трепереха. Сълзите не спираха. Синът му се притесни. Той прелетя с него хилядите километри, защото баща му от години се движеше трудно и някой трябваше да го подкрепя.
                 - Татко, добре ли си? - попита го загрижено той. - Мисля, че е време да тръгваме.
              - Да тръгваме! Но - обърна се той към дъщерята на Вера - бих искал да взема тези писма с мен. Макар и с години закъснение искам да ги чета и препрочитам, за последно да се доближа до нея.
        На входната врата синът му се сбогуваше с дъщеря и, но той не ги чуваше. " Идвам, любов моя! Съвсем скоро ще тръгна към теб, но този път ще те намеря. Не трябваше да се отказвам от теб. Когато не ми отговори на писмото, помислих, че вече си ме забравила и не се интересуваш от мен. Прости ми! Скоро, много скоро..." 

                                                 снимка: pixabay.com/ Andrys 

текст: Eli M

Съдба или не? Мъжът от спирката

май 18, 2016 0 Comments
         Лина закъсняваше за работа. За пореден път. Автобусът спря и тя бързайки да слезе се спъна на стъпалата и буквално полетя напред. Не видя какво стана, но усети ръцете, които я държаха. За нейн късмет пред вратата на автобуса беше застанал някакъв мъж. Лина вдигна поглед към него.
                    - Добре ли сте? - попита я той.
         "Господи, какъв мъж! Аз съм в Рая! Не може да е реален!"
                    - Добре ли сте?
         Лина толкова се беше омаяла от него, че изобщо не чуваше нищо. В един момент думите му достигнаха до нейното съзнание и едва сега осъзна, че още стои отпусната в ръцете му. "Колко съм жалка" - помисли си, бързо се изправи и отдръпна от него.
                   - Аз, аз съм добре - изрече не особено уверено тя. - Благодаря Ви, че ме хванахте.
                   - Няма проблем! Имахте късмет, че бях тук.
       "Да, имах късмет, че те срещнах" - в мислите си, Лина вече правеше планове за тях двамата. Тогава непознатият и се усмихна, и се качи в автобуса. Но тя още не знаеше името му! Буца беше заседнала на гърлото и. Не можа да го попита, а само гледаше как той сяда на една седялка и след секунди автобусът потегли. Но нахлулите в ума и фантазии не изчезнаха. Тя се запъти към работното си място, усмихната и замечтана.
                                                                              ***
      Работният  ден беше много натоварен. Прибирайки се след дългата си смяна и с поредното предупреждение, заради закъсненията и, Лина се чувстваше много изтощена и още по гладна. Влезе в кварталния супермаркет, за да си вземе нещо за ядене. И тогава го видя. Нейният красив спасител от спирката.
                 - Здравей - каза му тя.
                 - О,чакай, ти си жената от автобуса - сети се той - Здравей!
                - Казвам се Лина. Живея в този квартал и редовно пазаря от тук, но теб за първи път те виждам. Сигурно си нов.
         Но той сякаш  не я чуваше. "Явно има много работа" - мислеше си Лина.
           -Добре, оставям те да си описваш стоката или каквото там правиш. Когато си по-свободен може да поговорим, нали? Все пак ти си моят спасител!
                - Да, разбира се! - измънка той и продължи съсредоточено да пише в тефтера си. - Ще ме извиниш, но в момента имам много работа.
       Лина разбра, че разговора е приключил, махна му с ръка и тръгна. Минути по-късно, докато се изкачваше по стъпалата към апартамента си, тя се спря. "По дяволите! Та, той не ми каза името си!" Ядоса се на себе си, че не го попита, но усмивката и отново се върна."Няма значение" Това е съдба! Сигурна съм!" Лина твърдо вярваше в съдбата. Не вярваше в случайностите. Първо го срещна на спирката, после в магазина. " Не, нямаше начин това да е случайно!" Реши, че на сутринта ще мине отново през магазина, за да го види. Вярвяше, че съдбата, най-после е решила да я направи щастлива. Пред очите и постоянно се появяваше неговия образ. Тя дотолкова развихри фантазиите си, че от превъзбуда почти не можа да спи.
                                                                        ***
         Лина вече беше пред магазина и уверено влезе вътре. Не се притесняваше много. Знаеше как да се справя с мъжете и беше решила да му влезе под кожата. Оглежда се дълго, но не го видя. Реши да попита някой от персонала.
                - Извинявайте, снощи разговарях с един ваша служител. Незнам името му, но е висок, с черна чуплива коса и май е нов, защото за първи път го виждам - обясни тя на една работничка, която подреждаше стоките.
             - Имате предвид, г-н Титов? Той беше тук само за един ден. Управител е на наш магазин в друг град. Правихме ревизия снощи и когато приключихме той си тръгна.
        Сякаш беше ударена с чук по главата. Лина не можеше да повярва.
                 - Но съдбата, съдбата....
                 - Моля, не ви разбрах!
                 - Извинете ме - промълви Лина и излезе от магазина.
        Толкова беше сигурна. Беше обмислила всичко, но не и това. "А, сега? Съдба ли е или не?Ако е съдбата какво искаше да и каже? Какъв съвет искаше да и даде?" Размишлявайки, върху тези въпроси, Лина се запъти към спирката, за да отиде на работа. Днес беше излязла по-рано, за да се срещне с непознатия. Е, това не се случи, но, за първи път от известно време насам, нямаше да закъснее за работа.

снимка: pixabay.com/Pexels

текст: Eli M

17 май 2016 г.

Тайнственият обожател

май 17, 2016 0 Comments
        Тя тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато погледът и бе прикован от малко листче хартия, стърчащо изпод изтривалката. Любопитството я накара да го вземе и на него прочете: " Обичам те". Очите и се разшириха от изненада. Започна да се чуди дали е оставено тук нарочно или е изпаднало от някой. Тайничко се надяваше да е за нея.
        Все още мислеше за тази бележка, когато си легна вечерта. Тогава телефонът и извибрира. Беше получила SMS. " Обичам те - започваше SMS-а. Това я накара да се изправи, а сърцето и да забие по-бързо. - Ти си единствена за мен! Излъчваш спокойствие и топлина, където искам да се приютя. Излъчваш доброта! Ти си ангел!"
        Тя вече беше станала от леглото и нервно обикаляше из стаята. Не можеше да си намери място от вълнение. Тя се хвърли на леглото по очи, вдигна глава и прочете отново SMS-а. Внезапно я обзеха съмнения. " Ами, ако това е шега? Много лоша шега? " Трябваше да сподели това с някого. Тогава набра номера на най-близкия и човек, най-добрия  и приятел, с когото израстнаха заедно, изградиха силна приятелска връзка и са си опора до ден - днешен.
 Сигналът свободно извъня в ухото и няколко пъти. Тъкмо реше вече да затвори, когато от другата страна чу:
            - Хей, какво правиш?  - гласът бе дрезгав и сънен.
            - Извинявай, май те събудих! - измънка тя.
            - Нямай грижа! Нали знаеш, че за теб съм винаги на разположение.
            - Слушай, да ти разкажа какво ми се случи днес - и тя му разказа за бележката и SMS-а.
       Той усещаше, че тя е много развълнувана, но вълнението бе обзело и него, и незнаеше какво да и каже.
              - Ехо, там ли си?
              - Да, да - каза тихо той. - А, имаш ли представа от кого може да е?
              - Не, никаква и това ме побърква!
              - Не се побърквай, моля те! Ще разбереш кой е. Щом иска да е с теб, ще ти се представи накрая.
              - А, мислиш ли, че може да е шега? - попита тя със свито сърце.
             - Не. Разбира се, че не. Вече не сме деца. А и защо човек да не се влюби в теб? Ти имаш всичко, за което един мъж мечтае. Освен, че си красива и умна, ти излъчваш спокойствие и топлина. Ти си един ангел!
      Тя замръзна. Беше му казала за SMS-а и че някой и се обяснява в любов, но не му беше казала какво точно е написано. Ръката и, която държеше телефона започна да трепери." Не може да бъде! Невъзможно!" Връзката все още не беше прекъснала, но и от двете страни настъпи тежко мълчание. Измина минута, но те все още мълчаха. Тя се осъзна и му каза:
             - Това е невъзможно! - и натисна червената слушалка.
      Това наистина беше невъзможно. Та, тя винаги го е приемала като брат и никога, ама никога не си е помисляла за нещо друго. Разплака се. Плака дълго. Вече беше забравила за бележката и SMS-а. Плака, защото това беше краят. Краят не само на една фантазия, но и краят на едно дълго и силно приятелство. Вече нищо не можеше да бъде същото. И двамата ще страдат. Той от любов, а тя от загубата на най-близкия и човек. Но не можеше да бъде с него. Не можеше да му отвърне със същата любов. Две думи! Най-хубавите думи на света, но...



снимка и текст : Eli M

16 май 2016 г.

Разочарованието. Без чувства, нали?

май 16, 2016 0 Comments
         Тя го погледна. Очите и изразяваха толкова много емоции. Надяваше се да види искрата в неговите. Но там нямаше нищо. Погледът му беше вял и не изразяваше никаква емоция. "Това ли беше? Нима това е краят?" - питаше го тя, с очи.
             - Знаеш, че не те обичам - прошепна той. - Без чувства, помниш ли? Ти го поиска.
             - Тогава мислех така, признавам. Но сега...- малка сълза се плъзна по бузата и.
             - Не, не казвай нищо повече! Няма да има никакво значение! Не си го причинявай!
             - Но, аз искам да ти кажа...
     Той я прекъсна, отмятайки с ръка пред очите и. Това продължаваше твърде дълго и започваше да го изнервя.
             - Сигурно си забравила многобройните ми опити да се сближа с теб - тонът му стана по -висок. - Но, не! Ти не спря да се държиш като каменна статуя и нито веднъж не ме допусна до твоя свят. Тялото ти беше само моето успокоително, че се докосвам до теб. Залъгвах се! Вярвах! Надявах се! Колко нощи си те представях в прегръдките ми - усмихната, чувствена и нежна. - След това признание, яростта и търпението му достигнаха своя връх. - Проумей, че аз вече не съм твоята играчка! Че леденото ти докосване, вече не може да предизвика никакви чувства в мен. Твоето държание, ти, самата ти, ме отблъсна и не те искам повече в живота си! - Каза той и се обърна, за да си тръгне завинаги от нея.
          - Съжалявам! Наистина! - Тя го хвана за ръката, нежелаеща да го пусне. Но той бутна ръката и и без да я погледне закрачи напред.
            - Обичам те! - извика тя. - Тези думи  го накараха да спре и тя продължи. - Влюбих се в теб. Без да го искам, но се влюбих. Държах се студено, защото ме беше страх да покажа какво изпитвам. Без чувства, нали? Така се разбрахме! Мислех, че си мил и нежен с мен, само защото съм жена, а на жените им харесва това. Не вярвах на думите ти! Борих се с тази зараждаща се обич в мен! Но тя ме победи - спря за момент, за да си поеме въздух и продължи. - Сега осъзнавам, че не е трябвало да бягам от любовта, а да и се отдам. Винаги съм се страхувала от болката, която може да ми причини. Но сега, боли повече. Много повече!
       През цялото време, той стоеше с гръб към нея. Не се обърна да я погледне и когато тръгна. Само каза:
            - Но сега вече е късно! Сега, аз не вярвам!
       Тя остана на мястото си, гледайки го как малко по малко се отдалечава. Сълзите и вече не можеха да се преброят. Той я бе обичал, а тя беше неговото голямо разочарование.


текст: Eli M
снимка: pixabay.com