30 май 2016 г.

В страната на мечтите

     Пътувам. Всяка вечер, всяка свободна минута, аз пътувам към страната на мечтите. В нея няма граници, няма забрани, няма ограничения.
     В страната на мечтите има само щастие. Тук живея живота си, така както бих искала. Имам свободата да го моделирам по мой вкус. Тук, аз съм господарка на дните си.
     В страната на мечтите, времето не съществува. Мога да изживявам миговете си на удоволствие  до безкрай.
     В страната на мечтите се срещам само с хора, които обичам. И те ме обичат.
     Страната на мечтите е красива. Тя няма край и мога да я дорисувам, както желая.
     В страната на мечтите, мечтите са реалност. Бих живяла в нея завинаги. Но трябва да се връщам. Това е единственото условие. Хубавото е, че страната на мечтите е вечна. Мога да я посещавам неограничено. Затова, аз постоянно пътувам. Но това не ме уморява. Напротив, зареждаме със сили и вдъхновение.


текст: Eli M
снимка: pixabay.com/ geralt

26 май 2016 г.

Когато бях малка

      Когато бях малка, мечтаех много. Мечтаех да бъда принцеса, да посетя страната на Оз, да стана кръсница - вълшебница. И сега мечтая. Но мечтите вече не са същите.
      Когато бях малка, никой не се смееше на мечтите ми, дори ме насърчаваха. Мама ми беше ушила красива рокля като на принцеса. Направила ми бе и пръчица. Казваше, че е вълшебна. Само трябва да си пожелая нещо и я да размахам.. Когато порастнах разбрах, че не пръчицата е изпълнявала желанията ми, а мама. Но това не ме натъжи. Вече разбирах желанието и да ме направи щастлива и я обичах още повече. Хубаво беше, но порастнах и сега вече не нося рокли на принцеси.
      Когато бях малка, мечтаех да бъда голяма. На големите не им се карат, не им забраняват и могат да правят каквото си поискат. Сега, вече голяма, мечтая да съм дете. Няма по-безгрижно време от детските години.
      Когато бях малка, гледах света през розови очила. Всяко нещо ме учудваше и удивляваше. Бях откривател!
      Когато бях малка, бях истински щастлива! В прегръдките на мама и татко, на колената на баба и дядо, аз се чувствах обичана.
      Но вече не съм малка. И сега мечтая, но вече не за себе си. Затова сега съм силна!
"Аз съм вълшебница и мога всичко."


текст : Eli M
снимка: pixabay.com/BarefootBabiesBoutique

Писмо за сбогом

      Чаках те. Плаках и се молих. Но ти все не идваше. Срещах те единствено в съня си. Там бях щастлива. Бях с теб. Любовта ми бе споделена. Дните ми минаваха в очакване на нощите, когато отново те срещах в съня си.
       Забравили ме?
      "Скоро ще се върна. Ще поработя няколко месеца и се връщам при теб."
       Забравили тези свои думи?
       Вече дори не ми се обаждаш. Колко време мина от последния ни разговор? Месец, два?
       Забравил си ме!
     Срещнал си друга, може би. Или просто съм ти безразлична! А аз те чаках. Чаках те и плаках. Защото ти вярвах. Вярвах в думите ти.
        Пиша ти това писмо, сбогом да ти кажа и от мислите си за теб да успея да се откажа.
        Дано си щастлив - злото не ти желая!
        Но днес на сълзите си слагам края и за теб повече не ще ридая!
                                           Сбогом, изгубена, моя любов!
 

текст и снимка: Eli M

25 май 2016 г.

От играчка - плачка. Лъжата

     Тя много го обичаше. Всичко започна на шега за нея. Не мислеше, че той ще се окаже точният човек. Излъга го за всичко, освен за името си. Смяташе, че е забавно. Не предвиждаше дълготрайни отношения с него. Сега, няколко месеца по-късно, той и предлагаше да заживеят заедно. Каза му, че трябва да почакат още малко време. Но не го мислеше. Искаше го толкова, колкото и той. Но се страхуваше. Страхуваше се от лъжите си, които колкото и дребни да бяха, си оставаха лъжи.
       Беше му казала, че живее сама с болната си майка в малко селце, близо до града. Тъй като майка и не можела да работи, тя се е принудила  да почне работа, за да могат да се издържат. Сега учи, работи, грижи се за майка си и понякога и било много тежко. Била едно дете, а баща и ги изоставил, когато още е била малка. Роднините им не се интересували от тях и т.н., и т.н. Дори не помнеше всичките си измислици. Вече съжаляваше, но тогава го смяташе за интересно. Как сега да му каже, че всичко това, което му е говорила за себе си е плод на въображението и? Когато я попита, защо го е правила, какво да му отговори? Как да му обясни, че от едно обикновено забавление, той се е превърнал в мечтания мъж? Със сигурност нямаше да и повярва. По-лесно беше да си тръгне от живота му.

19 май 2016 г.

Нежеланото дете

     Той не и вярваше. Тези престорени сълзи бе виждал и друг път. Всичко за него беше фалшиво и той не можеше да повярва отново на жена. И не искаше. А, сега и това с детето. "Щял да става баща. Тази жена си е изгубила ума." Той настоя, тя да махне детето. Не го желаеше. Никога не е искал да има дете. За него това бе голяма грешка и тя трябваше да бъде поправена.
     На другия ден, тя му се обади, за да му каже, че вече е в клиниката, където до час "проблемът" му ще бъде решен. Той въздъхна. В този момент, обаче, изпита смесени чувства. Мислеше, че това ще го успокои, но му се доплака.
                                                                          ***
Дванадесет години, дванадесет дълги години, а тя стоеше пред него все същата, сякаш времето за нея беше спряло. Срещнаха се случайно пред кабинета на известен в града зъболекар.
               - Здравей,- каза неуверено той. - Какво правиш тук?
     Точно в този момент вратата на кабинета се отвори и от там се показа едно широко усмихнато момче.

18 май 2016 г.

Неизпратените писма

               - Ще избягаме заедно! - Изрече развълнувано момчето.
               - Знаеш, че това е невъзможно! А кой ще остане при майка? - Притеснено му отвърна момичето срещу него. - Нямаме си никого и не мога да я оставя сама. - След тези думи цялото и тяло се разтърси от плач.
        Момчето я прегърна. Стояха така дълго време. И двамата осъзнаваха, че се виждат, може би, за последен път.
               - Ще ти пиша. И когато стане възможно, ще се съберем отново и вече никой няма да може да ни раздели!
        Те постояха още малко време заедно и въпреки, че им предстоеше раздяла, двамата започнаха да си правят планове за бъдещето.
                                                                             ***
        Вече на почти 80 години, Вера си спомняше този ден и сълзи обливаха лицето и. Не можа да го забрави. Да, тя продължи живота си - създаде семейство, имаше прекрасни деца и внуци. Но споменът за него не се заличи. Беше му писала толкова пъти и всички тези пъти не посмя да му изпрати писмата си. От него получи едно единствено, две години след заминаването му,  в което и пишеше адреса си  и бе сложил достатъчно пари, за да може тя да отиде при него. Но не можеше да тръгне. Майка и беше много болна и трябваше да се грижи за нея. Как да я изостави? Тогава не му писа. Незнаеше какво да му каже? Ами, ако не и повярваше? Или и се ядоса? Друго писмо от него така и не получи. Сега, след толкова години, държеше всички тези писма, които бе пазила, но не бе пратила. Взе химикалът и реши да напиши последното си писмо. Знаеше, че той няма да го прочете, както и останалите, но какво друго и оставаше.

Съдба или не? Мъжът от спирката

         Лина закъсняваше за работа. За пореден път. Автобусът спря и тя бързайки да слезе се спъна на стъпалата и буквално полетя напред. Не видя какво стана, но усети ръцете, които я държаха. За нейн късмет пред вратата на автобуса беше застанал някакъв мъж. Лина вдигна поглед към него.
                    - Добре ли сте? - попита я той.
         "Господи, какъв мъж! Аз съм в Рая! Не може да е реален!"
                    - Добре ли сте?
         Лина толкова се беше омаяла от него, че изобщо не чуваше нищо. В един момент думите му достигнаха до нейното съзнание и едва сега осъзна, че още стои отпусната в ръцете му. "Колко съм жалка" - помисли си, бързо се изправи и отдръпна от него.
                   - Аз, аз съм добре - изрече не особено уверено тя. - Благодаря Ви, че ме хванахте.
                   - Няма проблем! Имахте късмет, че бях тук.
       "Да, имах късмет, че те срещнах" - в мислите си, Лина вече правеше планове за тях двамата. Тогава непознатият и се усмихна, и се качи в автобуса. Но тя още не знаеше името му! Буца беше заседнала на гърлото и. Не можа да го попита, а само гледаше как той сяда на една седялка и след секунди автобусът потегли. Но нахлулите в ума и фантазии не изчезнаха. Тя се запъти към работното си място, усмихната и замечтана.
                                                                              ***

17 май 2016 г.

Тайнственият обожател

        Тя тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато погледът и бе прикован от малко листче хартия, стърчащо изпод изтривалката. Любопитството я накара да го вземе и на него прочете: " Обичам те". Очите и се разшириха от изненада. Започна да се чуди дали е оставено тук нарочно или е изпаднало от някой. Тайничко се надяваше да е за нея.
        Все още мислеше за тази бележка, когато си легна вечерта. Тогава телефонът и извибрира. Беше получила SMS. " Обичам те - започваше SMS-а. Това я накара да се изправи, а сърцето и да забие по-бързо. - Ти си единствена за мен! Излъчваш спокойствие и топлина, където искам да се приютя. Излъчваш доброта! Ти си ангел!"
        Тя вече беше станала от леглото и нервно обикаляше из стаята. Не можеше да си намери място от вълнение. Тя се хвърли на леглото по очи, вдигна глава и прочете отново SMS-а. Внезапно я обзеха съмнения. " Ами, ако това е шега? Много лоша шега? " Трябваше да сподели това с някого. Тогава набра номера на най-близкия и човек, най-добрия  и приятел, с когото израстнаха заедно, изградиха силна приятелска връзка и са си опора до ден - днешен.

16 май 2016 г.

Разочарованието. Без чувства, нали?

         Тя го погледна. Очите и изразяваха толкова много емоции. Надяваше се да види искрата в неговите. Но там нямаше нищо. Погледът му беше вял и не изразяваше никаква емоция. "Това ли беше? Нима това е краят?" - питаше го тя, с очи.
             - Знаеш, че не те обичам - прошепна той. - Без чувства, помниш ли? Ти го поиска.
             - Тогава мислех така, признавам. Но сега...- малка сълза се плъзна по бузата и.
             - Не, не казвай нищо повече! Няма да има никакво значение! Не си го причинявай!
             - Но, аз искам да ти кажа...
     Той я прекъсна, отмятайки с ръка пред очите и. Това продължаваше твърде дълго и започваше да го изнервя.
             - Сигурно си забравила многобройните ми опити да се сближа с теб - тонът му стана по -висок. - Но, не! Ти не спря да се държиш като каменна статуя и нито веднъж не ме допусна до твоя свят. Тялото ти беше само моето успокоително, че се докосвам до теб. Залъгвах се! Вярвах! Надявах се! Колко нощи си те представях в прегръдките ми - усмихната, чувствена и нежна. - След това признание, яростта и търпението му достигнаха своя връх. - Проумей, че аз вече не съм твоята играчка! Че леденото ти докосване, вече не може да предизвика никакви чувства в мен. Твоето държание, ти, самата ти, ме отблъсна и не те искам повече в живота си! - Каза той и се обърна, за да си тръгне завинаги от нея.
          - Съжалявам! Наистина! - Тя го хвана за ръката, нежелаеща да го пусне. Но той бутна ръката и и без да я погледне закрачи напред.
            - Обичам те! - извика тя. - Тези думи  го накараха да спре и тя продължи. - Влюбих се в теб. Без да го искам, но се влюбих. Държах се студено, защото ме беше страх да покажа какво изпитвам. Без чувства, нали? Така се разбрахме! Мислех, че си мил и нежен с мен, само защото съм жена, а на жените им харесва това. Не вярвах на думите ти! Борих се с тази зараждаща се обич в мен! Но тя ме победи - спря за момент, за да си поеме въздух и продължи. - Сега осъзнавам, че не е трябвало да бягам от любовта, а да и се отдам. Винаги съм се страхувала от болката, която може да ми причини. Но сега, боли повече. Много повече!
       През цялото време, той стоеше с гръб към нея. Не се обърна да я погледне и когато тръгна. Само каза:
            - Но сега вече е късно! Сега, аз не вярвам!
       Тя остана на мястото си, гледайки го как малко по малко се отдалечава. Сълзите и вече не можеха да се преброят. Той я бе обичал, а тя беше неговото голямо разочарование.


текст: Eli M
снимка: pixabay.com